you will find me in the next life

Принципно всичко, което пиша.. как да кажа.. не се препоръчва за хора с по-слаби сърца, които са лишени дори и от минимална доза мечтателност.

По-надолу нещата, които не мразя чак толкова много.

На моята улица слънцето спи

Понякога няма кой да ни каже, че
детските си мечти забравяме и се
лутаме в минали, вече нищо незначещи,
спомени, които прогарят в нас дълбоки
рани. Понякога така е мъчно да гледаш
как детски смях носи се, сякаш аромат
е на череши и смело зазвънява сред
усмивки, слънце и въртележки.
И ти се иска да загърбиш онова, що
в теб гори, да избягаш надалеч и в
някое поле слънчогледово да
помечтаеш, осъзнал веднъж преди
години, как това е нещото единствено,
което най-добре ти вършиш в мрака.
Понякога да започнеш война ти се
иска, да убиеш злото, което в хората,
в сърцата им, в очите ми - таи се.
И само Господ да знае, че бориш се
ти за това. Но в миг следващ прокървява
друга рана... не би допуснал до себе си
ти никого, за да те нарани, както
прави този свят - зъл и мрачен.

Твоите очи говорят, както сега

"..винаги твоите очи говорят, както сега..."

Позволявам ти да ме забравиш.
Точно както и сега, както и преди,
както все не ме запомняш, а аз
свирепо копнях да притежавам
всяка струна от твоята душа.
Позволявам ти да изтриеш и
малкото спомени, които грешни са,
(а наши ли са те изобщо?!)
да продължиш напред, да търсиш
щастие измамно и измамно в
някоя нощ студена себе си да
откриваш - като крехка изненада.
А аз винаги ще чета мислите, които
да изречеш - смелост не си имал;
[/b]ще ги прочитам в ирисите на очите
ти и чудовищно ще ги откъсвам,
усмихвайки се като звяр, хванал
най-трудната си жертва.
Не ще и разбереш как със стрък
единствен от тях мога цели поеми
да създам, а очите ти - онези, празните,
които изпила ще съм вече аз, ще ги
дирят, ще мечтаят, ще умират и ще
убиват, за да се докоснат до словата
от тях родени, ала неизживени нивга.

Изгубени следи

Сливам се с цветове, заживявайки в илюзия,
чиито граници граничат с тънките стени на
разума в мен, който откъснах и стъпках, както
обичам да стъпквам на хората утехите, че
невежеството в мен рани прогаря и кара ме в
богове разни несъществуващи да вярвам.
И наивността ви синя ме кара да издишвам
всичко цветно, до което се докосна и да го
презирам силно, силно, силно. Дайте ми сиво,
по-искрено и чисто е от вашите сърца.

Сливам се с цветове, заживявайки в мираж,
от който ме боли до смърт и самата смърт
в мен заживява, мечтаейки да се превърне в
спасение мое, което от реалността се пази.

Сливам се, сливам се...

Поля от слънчогледи

Виждам изгубени и празни кадри,
докато се взирам в срички, описващи
обич, която е до болка позната и също
толкова нереална, колкото съм нереална
и аз, докато копнея за дъжд и се моля
за душата си - да бъде спасена.
Къде изобщо отивам, щом само в празни
дни се откривам, ала и те са безсмислени,
омърсени и изоставени. А цигарения
дим ме трови, както ме тровиш и ти,
но без да го осъзнаваш. Тровиш, тровиш.
Понякога, когато успявам да заспя,
полудявам, защото насън е още по-реално,
но толкова по-болезнено, когато се събудя,
отворя очи и леглото е така студено,
тихо, мрачно и безгрижно, както си
безгрижен ти, нивга недокоснал се до
слънцата и луните, в мен дето живеят.
Откривам лудостта и с нея се прегръщам,
страстно припомняйки си отминали
мигове, които вечно в мен ще греят като
звезди, изгубили способността си в черни
дупки да изригват. И в поля от слънчогледи
мисли ме преследват също толкова луди,
измамни и гневни, колкото е страхът, че
замина ли си, никой не ще и сълза пролей
за моето мъртво вече сърце, и за моята уморена
вече душа, и за моите изплакани вече очи,
и за моята недарена още любов.

You may say I am a dreamer...

Тъмнината - тягостна понякога, скрива всички мои тайни,
без от мен да очаква да съм винаги послушна и добра.
Дебне всички зверове и набързо ги притиска до стената,
защото знае колко страшно е да си сама в нощта, без подслон,
без утеха и без мечта да те крепи в тежките вечерни часове.

Аз го милвам, мрака, винаги е той добър с мен и никога не
си позволява да пренебрегва моите мечти, дори и глупави
понякога да са те. Играем с него като весели деца, забравени
на някое безкрайно слънчогледово поле, таейки в себе си една
надежда, че можем света - така горчив - в ръцете си да поберем.

Но знаете ли? Толкова боли, че безмълвна е тази тъмнина, а на
мен ми се приисква да споделям чудесата свои, и животите, и
всичко онова, дето го сънувам вечер късно, а на сутринта в ума
ми път си поправя, готово реалността на стъклени парчета да
разбие, оставяйки ме да плувам в най-дълбоките води.

Но знаете ли? Разбирам го. Крие се от хората лоши, наранен, че
бидейки толкова сив, никой не го обича, нито го прегръща, за да
разтопи неговото ледено сърце, копнеещо силно за малко топлина.
Разбирам го. И аз като него в черупки се затварям, мидите броя
до полуда и в лудостта си човеците проклинам за неговата болка.

И не, не ме е страх, че някой ден ще потъна в забравата на мрака,
нито уплаха в себе си тая, че може би ще остана също толкова сама,
колкото е късната мъгла, отречена от всички хора, мъничка,
отхвърлена и на някъде, в други вселени запратена да брои красивите
звезди, забавлявайки космонавти, марсианци и Малкия принц дори.

Защото земята е моята постеля, небето е покривът безкраен, а
аз самата живея на изток от рая и най-важното е, че в сърцето си
нося най-големия мечтател и той не се страхува да обича, нито да
вярва в думите ми безцветни, в ада и в цялата тази тъмна, мрачна и
сива празнина, с която душата ми бори се всекидневно.

***

Целуваме звездите..

Ние сме студът, който дълбае огромните
празнини в човешките сърца. Мракът,
запълваш тесните пространства в теб,
когато тихичко се скриваш в нощта -

но без да оставиш следи,
но без да кажеш името си,
но без да си продумал каквото и да е...

Ние сме страхът, че можеш да бъдеш
различен, ала все избираш да си от
останалите.

...

И за това те п л а ш и м.
Не че ще ти откраднем обяда,
не че хапем,
не че ще те нараним,
не че ще си тръгнем...

Обичаме.

Така простичко и
толкова далечно
за теб.