it's a bad religion from a broken nation, it's a contradiction.

Жалките ми опити за поезия.
Надолу.

аз чувствам нещо тука на гърдите,
дали ми е сърцето или нещо друго?
усещам все по-силна болка с дните
и чудя се какво ли толкова ми има.
да е любов – не е любов, тя сгрява.
нито е омраза – нея не познавам.
не е и звук – ушите мои го не чуват.
щастие не е – него не чувствам.
зима във душата ми настъпва, после
лято. и пак боли неспирно, сляпо,
пулсира на гърдите и не дава мира
на душата моя, изтормозена и дива.
какво е, господи, кажи какво е!
какво ме мъчи тъй без жал,
защо го има, кой луд ми го е дал;
кой луд ми го е дал и с него
желанието да го махна, да се отърва
от туй тежко, непосилно бреме.
махни го, господи, махни го!
не го ща, ако заради него ще ме караш
на листа да изливам мъките свои
и пред човеците да го прикривам.
недей, господи, прости ми!
каквото и да съм направил, махни го.
то дар ли е не зная, проклятие ли е;
ала понякога тегне, друг път ме отпуска
и все към листа влече ме и не ме пуска
от примката своя на гръдта ми,
не ще да се махне даже със сила.
ако някой знае какво е – то господи ти си,
дай го на другиго, освободи ме.
не искам да пиша.
не мога.

зимата иде, а аз си стоя и
чудя се как да те върна.
зимата иде, не мога да спя
чудя се как те оставих да тръгнеш.
зимата иде. и с мъничко прах
затрупани са дебелите книги.
зимата иде и губя и тях –
бляновете да се върнеш при мене.
зимата иде. и свършва денят,
идва зората тъмна и дива.
зимата иде и пак се чудя
как да замина.
как да замина далече оттук.
далече от носталгичната къща,
която остави ти тук,
а мене забрави във нея.
ала зимата ще свърши.
ще минат години.
ще се върнеш ти. но не при мен.
ще се върнеш във пролетен ден.
усмивка ще ми дариш, но повече – не.
ще чакам самичък аз още една зима.
и после ще дойдат птички при мен
гнездо ще свият на прозореца мой.
ще те чакам в някой пролетен ден,
но не ще дойдеш ти отново.
зимата иде. и краят ми също.
ала твоят – не. живей. мечтай.
и чувствай. и не се връщай –
ще видиш купа със прах,
затрупана в леденият, зимен,
студен и нещастен бял сняг.

Мъча се да сбъдна нечия мечта,
не знам дали е правилно, греша ли?
Понякога я виждам сива – таз мечта,
a друг път златна – мога да я сбъдна.

Но чудя се дали е моя таз мечта
или е друга – нечия далечна тъй
за мене и лъжлива, ала все мечта.
И мая се и даже слушам кучешкия лай,
колите как минават по шосето СИВО,
и как на Коледа камбанки ЗЛАТНИ
бият лудо.
Но отговор – в тунела няма светлина.
Въпросът си остава все силен и могъщ,
натрапчив даже като таз мечта незнайна
моя или чужда, или ничия е тя,
заседнала във шахта на шосето
с камбанки дрънкащи и весели по нея.

нека се разходим по лунна светлина на плажа.
ела с мене във нощта тъмна до полуда, черна
с луната само блестяща и звезди ще ти покажа
ще видиш също морските вълни на изгрев.
ще чуеш и шума като у вълнолома се разбиват.
ще ти покажа даже как на слънцето лъчите
от жълто в лилаво и във оранжево се смиват.
ще видиш как звезди се скриват във водата,
а после чайки бели над нас будно ще запеят
приканващата утрешна песен; с крилата
си бели над нас ще попеят, а после ще кацнат.
ще видят те нас и мъглата над морето синьо,
от на водата соления мирис ще ахнеш.
ще ти замирише на пъстрокрило, необятно лято.
ела със мен преди слънцето да изгрее.
ела и виж ти всичко туй, а не само от мен изпято.
ела във таз студена нощ на плажа, за да мога
приказката за морето да ти преразкажа,
но тоя път да видиш със очи, със нос да вдишаш,
да чуеш със уши и със крака боси да стъпаш
по пясъка лунен и слънчев, вардещ морето.
ако трябва ръка ще ти подам през дюните,
ще минеме напряко покрай къщата на чайките,
ще стигнем и до замъците пясъчни и с думите
ще приключим кратко, ясно, точно, рязко.
и ще вдигнем ний стени около себе си.
стени от обич към звездите, тишината
и към водният овал, крепящ със рамената
мечтите наши, реещи се в небесата.