Червената количка, Лондон

Вратата изскърца и косъмчетата на врата й се изправиха. Този звук винаги подхранваше в Ан едни определени чувства, които, смесени с миризмата на книги, й се струваха безценни. Младата жена стъпи смело по паркета, който издаде сходен звук като вратата, само че по него се забелязаха следи от обувките й. Учуди се, че в това местенце не идват хора. Главата не можеше да побере подобни пагобни мисли, проточващи дългите си пръсти към най-мъничките й мозъчни клетки, каращи ги да се превръщат в нещо, което не са. Затова остави мислите настрана. Сега искаше да види. Да усети. Първичното. В ръцете си.

Както се очакваше, книжарницата беше празна. Отрупаните с разноцветни книжки рафтове бяха повече от скъпоценни. Ан се чувстваше като в златна мина, само че без всички миньори и техните лопати, с които добиваха златото. Тук то беше добито. И я чакаше да го поеме в ръцете си, да издуха прахта от него и после да си го купи. Но не на цена за злато. На една простичка цена. Какъв парадокс. Кой човек би дал повече пари за злато, отколкото за книга? Не знаеше. Не можеше да си го обясни. Но можеха да й го обяснят книгите. Затова хвана в ръцете си първата, която видя и я издуха нежно прахта от корицата. А, тя, корицата, бе едно от най-меките неща, които Феърлейн беше докосвала в живота си. Имаше кадифен цвят, сякаш изплетена от копринени нишки и слънчеви лъчи, но и малко лунни - за баланс. А после разгърна. Попадна на съвсем произволна страница и дъхът на стара книга лъхна лицето й. Беше опияняващо. Като че да помиришеш всички рози на планетата, усукани в малиновочервен венец. Ан зачете. Думите минаваха в главата й като влакове на гара и всеки оставаше следа от себе си. Всеки решаваше даден проблем, от влаковете слизаха пътници, а всеки даваше и нов проблем, както във всеки влак се качваха пътници. В тази книга нямаше празни гари. Имаше само такива, изпълнени с луди пътници, които нямаха брой.

А някога, незнайно след колко време, незнайно дали на същото място, тя върна книгата. Чувстваше се по-сигурна, когато хвана следващата. Тя не бе толкова изкусно направена, но също като предната, бе изпълнена с пътници. Защо ли се учудваше? Във всяка книга имаше безброй пътници. Понякога тя виждаше някои от тях. Виждаше ги, пред себе си. Като сега.

Вратата скръцна отново, но не защото Ан бе напуснала уютната книжарница, а защото някой влезе в нея. Феърлейн не се обърна. Нямаше нужда да се обръща. Знаеше, че някой пътник е влязъл и скоро ще слезе... ще си тръгне без да купи нито едно златно кюлче. Без дори да добие някое. Ала всъщност не стана така. Времето минаваше и стенният часовник, който се намираше в края на магазинчето тиктакаше. Чуваше се и глухото прелистване на стари страници някъде далеч от младата жена, тихо и приканващо. Като песен. Песента на лудия пътник.